Зрител...

Зрител (18.09.2014, 02:51, четвъртък)

Вечерта, когато ме целуна,
с ласкавите думи на уста,
видях те приказна и умна,
видях те в ярка светлина.
А мен обгърна ме прожектор,
и в приказката бях герой.
Андромаха - ти, а аз пък - Хектор.
За теб бих водил и Троянски бой.
Но сядаш на скамейка сред тълпата,
за да ме гледаш, да участваш - не.
Започвам да си правя аз играта,
и да се чудя дали харесваш ме.
Допада ли ти ролята, която
съм почнал да играя на мига?
Или се правиш на престорено разсмята,
за да не секнеш моята игра?
Но пак си седнала високо -
стоиш назад, на горен ред,
Защо ли с мен си тъй жестока?
Защо не си тук най-отпред?
Усмихваш ми се весело, културно.
Усмивката ти истинска ли е не зная.
Дори на сила тя да е, аз бурно
за теб до края ще играя...

Да си сервитьор в България...

ОК, може да прозвучи ужасно, но съм сигурен, че всички сервитьори на квартални заведения, ще се съгласят с мен, когато прочетат написаното по-долу.

Като за начало, да започнем с това, че по принцип обслужващият персонал в България е на сравнително ниско ниво. Изключвайки единични случаи, повечето са видимо недоволни от работата си. Аз също. Но не видимо. Прикривам го. Доволен съм от колегите си, доволен съм от шефа си, доволен съм от парите, които си изкарвам, но да си сервитьор в България е неблагодарна работа. И не говорим за скъпарските елитарни заведения, където едно кафе струва колкото един средностатистически обяд на малко дете. Говорим за съвсем нормални квартални заведения. Моят опит се изразява в работа в пицария, където се опитваме да поддържаме някакво ниво.

Ще ме погледнеш веднъж...

Ще ме погледнеш веднъж с отворени очи

и ще извърнеш главата си веднага.

Ще будуваш и ще се измъчваш до ранни зори,

че позволи този момент да избяга.

Ще ме погледнеш веднъж насън може би

и ще дойдеш при мен да ми кажеш

как не искаш и този момент да излети,

как искаш тук завинаги да останеш.

Ще ме погледнеш веднъж, щом отвориш очи

и ще ме потърсиш навярно веднага.

Ще танцуваш и ще се радваш до ранни зори,

че не ми позволи от теб да избягам.

Ще ме погледнеш веднъж в съня си щом заспиш,

ще се обърнеш и насън ще ми кажеш,

как щастлива си и нищо не ще промениш

и как на всички за мен ще разкажеш.

Ще се вгледаш веднъж дълбоко в моите очи,

ще се изгубиш вътре в тях веднага.

Ще се докоснеш до мен и ще разбереш дори,

че готов съм със теб да избягам.

Щастие - научен разбор

"Hey now, hey now, don't dream, it's over" се пее в една песен на Crowded House, или иначе казано на чист български - "не мечтай, свърши се". Толкова сила в едно изречение. Какво се оказва - колкото и да са големи мечтите ти, има странични фактори, които все пак успяват да те накарат да си по-малък от тях (имайки предвид прочутата поговорка, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му). И често тези странични фактори се оказват онези неща, които най-малко очакваш да са.

Моят първи пост тук...

Е тъй, пост-абсолвентски, точно за деня на детето, реших да си пусна новия блог. Този носи моето звънко име и съм решил да е съвкупност от другите ми два - фенфикшъни, собствено измислени истории, мнения и разни други писания. Чувствайте се свободни да разгледате какво съм ви подготвил тук, както и да проверите другите ми блогове от линковете вдясно. :)